С всеки изминал ден Лума губеше все повече спомените си за предишният си живот. Не знаеше дали се дължи на времето й прекарано тук, или на нещо друго, може би някаква космическа сила, която те караше да забравяш от къде си дошъл, но русокосата със сигурност не се оплакваше. Много. Добре де, може би съвсем мъничко, но за някои дребни неща. Като например, беше забравила вкуса на шоколада, и ужасно много й липсваше аромата на кафето. Помнеше обаче гласът на майка си, което й беше изключително скъпо и така се беше вкопчила в звука, че на дали някога щеше да си позволи да го забрави.
Въртеше в главата си един спомен, нейн любим ако може да добавя, с който се събуждаше всяка сутрин и заспиваше всяка вечер.
„Беше поредният сух и горещ ден в Модесто, Калифорния. Не беше валяло от месеци, около къщите се простряха кафяви ливади, а по улицата топля вятър разнасяше изсъхнала пръст. Финните прахови частици умело влизаха във всяка отворена част на тялото ти, караха очите ти да сълзят, да кихаш непрекъснато, а разбира се имаше и една приятна кашлица, с която като нищо можеше да си изкараш дробовете. Малката, русокоса Лума, тогава на не повече от 10 години, седеше на ръба на тротоара, изпънала крака към улицата и броеше камъчетата, които по-рано днес беше събрала от пресъхналото блато не далеч от къщата, в която живееше с майка си и баба си. Наближаваше обяд, парещото слънце като че ли ставаше все по-горещо с всяка изминала секунда, и Лума си мислеше, че навярно точно така се чувстват хората в ада.
- Лума! – Гласът на майка й прозвуча през открехнатият прозорец на всекидневната. Максим някога навярно е била красива жена, преди онзи инцидент с киселината преди няколко години, но Лума не си я спомняше по никакъв друг начин освен с големият белег, който заемаше половината й лице, с което я беше оставила сляпа с дясното око. Хората и до ден днешен се обръщаха и зяпаха, но Макс успяваше да ги игнорира, а Лума дори не разбираше какво толкова интересно намираха в майка й. – Лума Максима Дакс, влез веднага в къщата преди да си изгоряла като факла! Да знаеш, че ако пламнеш няма да хукна да те спасявам, сама си си виновна – кресна отново жената от вътрешността на къщата, през вече широко отвореният прозорец.
- Ще изгоря като вещица на клада, мамо! Мисля че би била доста интересна смърт, не мислиш ли? Навярно и доста бавна, не мога да си представя да гориш на клада и да умреш бързо, не виждам къде би било мъчението в това – Лума сви рамене и тъй като вече беше объркала бройката на камъчетата ги изсипа обратно на паважа и започна да брои отначало.
- На умна ли ми се правиш?! Кълна се, няма да позволя на баба ти да ти дава повече книги, започваш да говориш като нея – Максим поклати глава. – Влизай вътре, обяда е готов, има и студена лимонада – добави със спокоен тон, а по устните й дори играеше лека усмивка. Е поне, от лявата страна, от дясно не личеше особено.
- Добре – русокосото дете въздъхна предадено, събра бързо камъчетата обратно в буркана и засурка крака към къщата.“
Това беше. Последният ярък спомен, който Лума имаше за предишният си живот. Последният, за който се беше вкопчила здраво, защото не искаше да забрави гласът на майка си.
Сега ли? Сега живота на Лума беше тук в Лориа, с бегли спомени за това какво е било преди и без никава идея какво може да следва.
Беше изплатила дълга си в мините, отдала своето на спасителите си, а сега водеше един невзрачен живот, неопределен, пуст, изпълнен с толкова много въпроси и никакви отговори. Надяваше се, че като една от приближените на Аугустус може би щеше да успее да се доближи до някакви отговори, но светлината в този тунел не беше така ярка както й се искаше.